Много се чудех дали изобщо да отговарям. Защото едва ли има смисъл. От една страна, нямам никаква лична изгода от това - най-вероятно образът ми ще бъде инкорпориран в когнитивната схема на „ощипаните госпожици“, които "подскачат". Няма смисъл да комуникираш с човек, който вече си е изградил определена нагласа и нито желае да я променя, нито желае да разбере чуждата гледна точка - както е казал Айнщайн, по-лесно е да бъде разбит атомът, отколкото предразсъдъците. Процес на смислена комуникация има само там, където има желание и взаимно уважение. Когато липсват, има просто едно безсмислено вербално самоизтъкване и упражнение по мерене на вербалните умения. Но това не е истинска комуникация, разбирана в смисъл на обмяна на емоции и информация.
В тази връзка звучат странно парадоксално иносказателните алюзии за "закърнялост на мисловния процес", и то от човек, който не разполага със специални знания в областта на когнитивната психология (ако разполагаше с такива, то щеше да си проличи). Няма да се впускам в излишен психоанализ кога един човек вижда у другия "закърнялост" на мисловния процес и дали подобно мнение не манифестира вътрешни несъзнавани автопроекции.
„Когато правото се всели в някого, няма заклинание, способно да го прогони“ (Жан Пол-Сартр, „Погнусата“). В тази връзка мисия невъзможна е да бъде екзорсистицирано самовнушението за собствена значимост, оправдаващо назидателно-поучителния тон и пренасянето му извън реалността на правораздавателната система в измеренията на един публичен интернет форум.
Нека да бъдем наясно - не генерализирам и по никакъв начин не слагам под общ знаменател всички представители на съдебната система. Това би било глупаво и необективно. Обективната истината е, че има има много съдии, които честно и съвестно си гледат работата. И че както всеки човек греши, дори и те понякога грешат. По-скоро говоря за общи тенденции в българското правораздаване, които по мое лично мнение и наблюдение (с което не ангажирам никого) са негативни. С други думи, опитвам се да кажа на глас, че царят е гол. Изразавам лична позиция, тъй като не съм оторизиран от когото и да е било да го правя от негово име.
По мое мнение сякаш има някакъв атавистичен рефлекс на "отдръпване" на част от съдиите от обществото, влизане в ролята на "самотния" и неразбран служител на справедливостта и закона, който си върши работата, но, видите ли, страните и адвокатите им сами са си виновни за загубените дела, защото „обезпечаването на съответствието с действителността на възникналия пред съда спор“ е техен основен ангажимент. Това автоизолиране в професионален (а по-лошото – и в емоционален) план обаче води до капсулиране на комуникацията в системата и "недопускане" на всякаква коригираща информация от вън. Презумира се, че каквото и мнение да идва от „вън“, то няма да бъде обективно, честно и безпристрастно, а по презумпция ще е негативно. Активно се търси подкрепяща вече изградените когнитивни схеми информация и се неглижира тази, която ги компрометира.
От тази гледна точка солипсистичният уклон на „самотния съдия“ е логичен, но като цяло в дългосрочен представлява погрешна професионална стратегия. Както казах, работата на юриста е отговорна, а самоизолацията е израз на точно обратното. Нито съдията, нито адвокатът, нито който и да е друг представител на юридическата професия не идва от друга планета, а живее в реалния свят – този, който е изпълнен с обикновени хора и техните човешки съдби, грижи и тревоги и проблеми, имащи конкретни проекции извън измеренията на нормативната реалност. В тази връзка е добре да се каже, че не само за съдията от долния съд, но и за хората извън съдебната система съдебните решения на горната инстанция често са непонятни. Има достатъчно интелигентни хора, които умеят да вникнат сравнително успешно в дълбините на иносказателно-витиеватия магистратски език, обективиран в съдебните актове. Много хора обаче не разполагат с време и капацитет да вникнат в подводните нормативни концепции, обусловили крайния негативен (за тях) съдебен продукт. С други думи, макар и формално съдебният акт да е призван да елиминира правния спор чрез силата на пресъдено нещо и да направи отношенията между страните безспорни, реално конфликтът не изчезва, а се трансформира и интернализира, връщайки се в реалността под формата на фрустрационно-мотивирана агресия. И това се получава винаги, когато загубилата страна не може да разбере защо правото не е на нейна страна, въпреки че си е мислила в началото, че е (иначе не би започнала правния спор). Оттук съдебният конфликт се елиминира, но само формално, трансформирайки се във враждебност на загубилия спрямо съдебната система. Това не би се случило, ако съдебният акт беше комуникиран по правилния начин със страните, т.е. беше ясно и разбираемо мотивиран в съответствие с доказаните факти по делото и с правилата на формалната и житейската логика. Например ако съдът (случайно или не) пропуска да обсъди всички събрани доказателства, вкл. и тези, на които страните изрично са наблегнали.
Разбира се, не е работа на съдията да обяснява на страните общи принципни положения от правната теория, но вземайки предвид в пълна степен събраните по делото доказателства и изложените от страните доводи и възражения, съдът би могъл да направи своя съдебен акт по-разбираем, дори и за долния съд. Давайки „тон в професионалния живот“ на долния съд, горният, на принципа „думам ти дъще, сещай се снахо“, съзнателно или не компрометира и адвоката на загубилата страна в очите на неговия клиент. Това създава в голяма степен объркване у загубилия, тъй като е изправен пред трудната задача да реши кой казва истината – съдията или адвокатът. Липсата на специализирани правни знания, които по принцип се усвояват с години теоретична и практическа подготовка и е почти невъзможно да бъдат притежавани от неюристите, прави задачата още по-трудна. Това поражда когнитивен дисонанс у загубилия, доколкото в началото е смятал, че е прав, а в след разрешаване на правния спор се оказало друго.
Разбира се, съдията не го е грижа как адвокатът ще обяснява на клиента си защо е загубено делото. Той си живее на своя самотен магистратски остров и не се натоварва с излишни грижи относно професионалната кариера на един от хилядите адвокати в страната. Топката е в полето на адвоката – да се оправя. Но докато за съдията липсата на доверие в съдебната система не е проблем в професионален (респ. и във финансов) план –той си получава заплатата, дори и когато доверието в съдебната система клони към нула, липсата на доверие е проблем за адвоката на свободна практика, комуто законът забранява да рекламира дейността си и да набира клиенти чрез посредници, а единственият начин да ги набавя е чрез изграждане на доверие и уважение чрез много убеждаване. Съдията може да си позволи да е неубедителен в мотивите си, като единствената евентуална санкция се състои в евентуалната отмяна на неговия акт, но адвокатът не може да си го позволи, защото в противен случай няма да го търсят и наемат, респ. няма да му плащат. Съдията може да си позволи да е самотен в професионален план, но подобен подход би бил пагубен, ако упражняваше свободна професия.
Изглежда последната законодателна промяна в чл. 280 ГПК (за която от тази тема научих, че била с дейното участие на някакви адвокатски кантори, предполагам тези, които подозрително често печелят обществени поръчки за изготвяне на законопроекти) е рефлекс на минимизирането на гаранциите за контрол на съдебните решения чрез касационна проверка. В тежест на страните беше възложено не само да знаят материалния закон (Ignoratio legis neminem excusat), но и и тънкости на процесуалния закон, касаещи основанията за допустимост на касационната жалба, с които дори и професор по граждански процес би се затруднил. И за да не бъда голословен, ще си позволя да цитирам мотивите на едно такова определение, с което не се допуска касационно обжалване:
„Осмият въпрос няма характеристиката на правен, а е твърдение за неправилност на решението, което е касационно основание, а не общо основание /предпоставка/ за допускане на касационно обжалване.“
Така въпросът за наличието на предпоставки за допускане на касационно обжалване често опира до разграничение между касационно основание по чл. 281 ГПК и основание за допустимост на касационното обжалване по чл. 280 ГПК. Разликата между двете групи основания е недокрай изяснена в ТР 1/2010 г. и предоставя на касационния съд значителна свобода на преценката по чл. 288 ГПК. На практика тази преценка е доста субективна, а субективизмът ще се засили още повече с въвеждането на основанието „очевидна неправилност“ на въззивното решение. Където има субективизъм, се отварят вратите на Произвола. И в общественото мнение се затвърждава образа на закона като „врата в полето“ (по Кафка) – някои минават през нея, а други, по-хитрите, я заобикалят. Има конкретни адвокатски кантори, чиято репутация е, че предоставят именно такива „логистични услуги“ . На практика те упражняват нелоялна конкуренция, но липсата на санкция от страна на Държавата срещу подобни практики затвърждава усещането за несправедливост. Логично е, че който иска да спечели делото на всяка цена, ще следва принципа, че целта оправдава средствата.
Въвеждането на противоречието с практиката на СЕС и КС на въззивното решение, като основания за допустимост, по принцип цели разширяване на обхвата на допустимост на касационната проверка по чл. 288 ГПК и даване на по-широк достъп до касация – с каквато страните бяха свикнали по стария ГПК и която им беше отнета в значителна степен с новия ГПК. Тази реакция е в синхрон и с измененията в изпълнителния процес, които коригираха в известна степен залитането в полза на взискателя. Разбира се, че при едно или друго законодателно решение винаги ще има недоволни – или касаторът, или касационният ответник, или касационният съд.
Конституционният съд не е „съд“ в същинския смисъл на думата, а изпълнява по-скоро политически функции. Той не решава конкретни житейски казуси, а основно тълкува конституцията и постановява противоконституционност на оспорените закони, както и съответствието на законите с международните актове, по които България е страна. Тъй като се касае за широк кръг от правомощия на КС, а в чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК те не са конкретизирани, използваният от законодателя подход е непрецизен. И все пак трябва да бъде подкрепен, но и коригиран.
Що се отнася до моите критерии за дипломатичност, бих си позволил да цитирам А.П.Чехов – "Доброто възпитание не е в това да не разлееш сос на покривката, а да не правиш забележка на този, който го направи."
lawchoice написа:Цитираният от теб израз "правна несъстоятелност" е употребен едва във втория ми пост и той изразява мнението ми по повод сравненията, които правиш с практиката на ВКС.
В тази тема до този момент липсва коментар от моя страна на каквато и да е било практика на ВКС. Вероятно се касае за смесване на различни теми, което обяснява скритите препратки извън текстовете в тази тема.
