СЪДЕБНА ПРАКТИКА СПЕШНО!

[rosi_i]

Колеги, нуждая се спешно от Решение № 1/2000 г на ВКС. Ще съм благодарна на всеки, който го публикува!

[monntes]

решението по наказателно дело ли е или по гражданско или е тълкувателно решение?

[legenora]

А по4ерпка ще има ли?
РЕШЕНИЕ № 1 ОТ 30.03.2000 Г. ПО Н. Д. № 545/1999 Г., I Н. ОТД. НА ВКС

ПО СЪЩЕСТВО ФОРМАЛНО ИЗГОТВЕНИТЕ МОТИВИ, БЕЗ ДА СА ИЗЛОЖЕНИ СЪОБРАЖЕНИЯ ЗАЩО НЕ СЕ ПРИЕМАТ ВЪЗРАЖЕНИЯТА НА ПОДСЪДИМИЯ, ДАВАТ ОСНОВАНИЕ ДА СЕ ПРИЕМЕ, ЧЕ ВСЪЩНОСТ МОТИВИ ЛИПСВАТ.


Доводът за допуснато нарушение по смисъла на чл. 352, ал. 1, т. 2 НПК е основателен.
Подсъдимият е обжалвал присъдата пред въззивния съд, като в жалбата си е направил доводи за допуснати необоснованост и алтернативно - явна несправедливост на наложеното наказание. Необосноваността като основание за отменяване на присъдата подсъдимият е аргументирал подробно с недоказаност авторството на извършеното деяние. В изпълнение на задължението си по чл. 303, ал. 3 НПК, въззивният съд е следвало да отговори на направените възражения, като посочи и съображения защо не приема същите за основателни. Вместо това, в решението, по отношение на възражението за необоснованост се сочи "като обективно и безпристрастно е обсъдил гласните и писмени доказателства по делото, районният съд е изяснил напълно фактическата обстановка и с основание е приел, че от обективна и субективна страна поде. В. К. е осъществил престъпния състав на чл. 131а НК". По същество въззивният съд не е изложил никакви съображения защо не приема възраженията на подсъдимия, с което е допуснал нарушение на чл. 337, ал. 2 НПК, разпоредба, задължаваща го, когато потвърждава присъда да посочи основанията, поради които не приема доводите, изложени в подкрепа на жалбата. Като не е сторил това, той е ограничил процесуалното право на подсъдимия, касаещо правото му на защита и това нарушение е съществено по смисъла на чл. 352, ал. 3, т. 1 НПК.
По същество, формално изготвените мотиви дават основание да се приеме, че такива липсват, което е също нарушение и основание за отмяна на решението изцяло и връщане на делото за ново разглеждане от въззивния съд.

[rosi_i]

Колега, извинявам се за пропуска - по гр. дело е. Но благодаря за отзивчивостта! С удоволствие ще почерпя, ако сте в София, може и да е скоро

[term70]

Колеги, нуждая се спешно от съдебна практика по чл.107, ал.1-6 от СК след 01.01.2005г. Предварително благодаря!

[nataly1]

РЕШЕНИЕ ПО ГР. Д. № 1255/2005 Г., ІV А ОТД. НА ВКС
ДО РЕШАВАНЕТО НА ВЪПРОСА ЗА ПОЛЗВАНЕТО НА СЕМЕЙНОТО ЖИЛИЩЕ В БРАКОРАЗВОДНИЯ ПРОЦЕС, ПРОИЗВОДСТВОТО ПО ИСК С ПРАВНО ОСНОВАНИЕ ЧЛ. 108 ОТНОСНО СЪЩОТО ЖИЛИЩЕ СЛЕДВА ДА БЪДЕ СПРЯНО. КОГАТО С РЕШЕНИЕТО В БРАКОРАЗВОДНИЯ ПРОЦЕС СЕ УЧРЕДЕНИ ПРАВО НА ПОЛЗВАНЕ НА ЖИЛИЩЕТО ЗА ОПРЕДЕЛЕН СРОК - ДО НАВЪРШВАНЕ НА ПЪЛНОЛЕТИЕ НА РОДЕНОТО ОТ БРАКА ДЕТЕ, ДО ТОЗИ МОМЕНТ ИСК ПО ЧЛ. 108 СРЕЩУ МАЙКАТА, ЖИВЕЕЩА С ДЕТЕТО Е НЕОСНОВАТЕЛЕН. ТЯ УПРАЖНЯВА ФАКТИЧЕСКА ВЛАСТ ВЪРХУ ИМОТА НА ПРАВНО ОСНОВАНИЕ.
Чл. 108 ЗС
Чл. 107, ал. 4 СК
Чл. 182, б. "б" ГПК

Подадена е касационна жалба срещу решение, с което е отменено решение в частта, с която е уважен иска спрямо Виолета Иванова и е отхвърлен предявеният срещу нея иск по чл. 108 ЗС.
Решението е валидно и допустимо.
Софийски градски съд е отхвърлил предявеният от Калина Цонева срещу Виолета Иванова иск с правно основание чл. 108 ЗС защото е счел, че ответницата държи процесния апартамент на правно основание като семейно жилище, което й е възложено с решение. Зачел е правото на собственост на касаторката ищца, която тя е придобила с н.а., както и правното основание на ответницата, придобито по реда на чл. 107, ал. 4 СК.
Решението е правилно.
От извършената касационна проверка се установи, че при произнасяне на касираният съдебен акт, въззивният съд е спазил процесуалните правила и правилно е приложил материалния закон.
Правилно въззивният съд е спрял производството по иска по чл. 108 ЗС на основание чл. 182, б. "б" ГПК до влизането в сила на решението по бракоразводния процес. В това специално производство е следвало да се реши въпроса с предоставянето на семейното жилище на някои от ответниците, натоварени с упражняването на родителските права върху непълнолетните деца, родени от сключеният между двамата ответници брак. По делото не е имало спор, че Тодор Иванов е син на касаторката и че е в бракоразводен процес с ответницата Виолета Иванова, с която е сключил брак на 30.11.1986 г. Безпротиворечиво е установено, че Цонева е предоставила собственото си жилище на семейството, което е било и тяхно семейно жилище. От брака на ответниците са били родени две деца. Тези факти са обусловили и правилния извод на въззиният съд, че до решаването на въпроса за ползуването на семейното жилище, който е преюдициален по отношение на иска по чл. 108 ЗС производството по настоящето дело следва да се спре. С брачния процес се определя правното основание, на което някои от съпрузите следва да осъществява фактическа власт върху жилището.
Това правно основание произтича от разпоредбата на чл. 107, ал. 4 СК, която е насочена към охраняване на интересите на родените от брака деца, които са и внуци на касаторката. Интересът на децата е главният и решаващ критерий при разрешаване спора за ползване на семейното жилище, защото жилищните условия, при които те ще живеят след развода са важна предпоставка за тяхното отглеждане и развитие. Със съдебното решение е учредено право на ползване на жилището за определен срок - до навършване на пълнолетие на роденото от брака дете Любен и до този момент ответницата притежава правно основание за осъществяването на фактическа власт върху него.
Касационната жалба е неоснователна и следва да се отхвърли.



РЕШЕНИЕ ПО ГР. Д. № 1255/2005 Г., ІV А ОТД. НА ВКС
ПРОИЗВОДСТВОТО ПО ЧЛ. 108 ЗС Е ОБУСЛОВЕНА ОТ ТОВА ПО БРАКОРАЗВОДЕН ПРОЦЕС, ТЪЙ КАТО В ПОСЛЕДНИЯ СЕ ОПРЕДЕЛЯ ПРАВНОТО ОСНОВАНИЕ, НА КОЕТО НЯКОИ ОТ СЪПРУЗИТЕ СЛЕДВА ДА ОСЪЩЕСТВЯВА ФАКТИЧЕСКА ВЛАСТ ВЪРХУ ЖИЛИЩЕТО.
КОГАТО СЪС СЪДЕБНО РЕШЕНИЕ Е УЧРЕДЕНО ПРАВО НА ПОЛЗВАНЕ НА ЖИЛИЩЕТО ЗА ОПРЕДЕЛЕН СРОК - ДО НАВЪРШВАНЕ НА ПЪЛНОЛЕТИЕ НА РОДЕНОТО ОТ БРАКА ДЕТЕ, ДО ТОЗИ МОМЕНТ ОТВЕТНИЦАТА ПРИТЕЖАВА ПРАВНО ОСНОВАНИЕ ЗА ОСЪЩЕСТВЯВАНЕТО НА ФАКТИЧЕСКА ВЛАСТ ВЪРХУ НЕГО, Т.Е. ИСК ПО ЧЛ. 108 ЗС СРЕЩУ НЕЯ Е НЕОСНОВАТЕЛЕН.
Чл. 108 ЗС

Производството е по чл. 218а, б. "а" ГПК вр. с чл. 218б, ал. 1, б. "в" ГПК.
К. Цонева е подала касационна жалба срещу решението от 10.01.2005 г. по гр. д. № 1849/2003 г. на Софийски градски съд, ГК, 2 "в" отделение, с което е отменено решение от 28.12.2002 г. на СРС, постановено по гр. д. № 5912 от 2002 г. в частта, с която е уважен иска спрямо В. Иванова и е отхвърлен предявеният срещу нея иск по чл. 108 ЗС. Решението в частта, с която иска по чл. 108 ЗС е уважен спрямо Т. Иванов е влязло в сила като необжалвано. В касационната жалба се инвокират общи оплаквания за неправилност на съдебния акт.
Ответницата В. Иванова не е взела становище по жалбата.
Ответникът Т.Иванов не е взел становище.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто г.о. като прецени доводите на страните и данните по делото приема следното:
Касационната жалба е допустима, защото е подадена от надлежна страна, срещу решение на Софийски градски съд, действащ като въззивна инстанция, в срока по чл. 218в, ал. 1 ГПК и разгледана по същество е неоснователна.
Решението е валидно и допустимо.
Софийски градски съд е отхвърлил предявеният от К. Цонева срещу В. Иванова иск с правно основание чл. 108 ЗС, защото е счел, че ответницата държи процесния апартамент на правно основание като семейно жилище, което й е възложено с решение № 99 от 18.04.2003 г., постановено по гр. д. № 4251 от 2002 г. на СРС, брачна колегия. Зачел е правото на собственост на касаторката ищца, което тя е придобила с н. а. № 185, т. 14, н. д. № 3197 от 1994 г. както и правното основание на ответницата, придобито по реда на чл. 107, ал. 4 СК.
Решението е правилно.
От извършената касационна проверка се установи, че при произнасяне на касираният съдебен акт, въззивният съд е спазил процесуалните правила и правилно е приложил материалния закон.
Правилно въззивният съд е спрял производството по иска по чл. 108 ЗС на основание чл. 182, б. "б" ГПК до влизането в сила на решението по бракоразводния процес. В това специално производство е следвало да се реши въпроса с предоставянето на семейното жилище на някои от ответниците, натоварени с упражняването на родителските права върху непълнолетните деца, родени от сключеният между двамата ответници брак. По делото не е имало спор, че Т. Иванов е син на касаторката и че е в бракоразводен процес с ответницата В. Иванова, с която е сключил брак на 30.11.1986 г. Безпротиворечиво е установено, че Цонева е предоставила собственото си жилище на семейството, което е било и тяхно семейно жилище. От брака на ответниците са били родени две деца. Тези факти са обусловили и правилния извод на въззивният съд, че до решаването на въпроса за ползуването на семейното жилище, който е преюдициален по отношение на иска по чл. 108 ЗС производството по настоящето дело следва да се спре. С брачния процес се определя правното основание на което някои от съпрузите следва да осъществява фактическа власт върху жилището. Това правно основание произтича от разпоредбата на чл. 107, ал. 4 СК, която е насочена към охраняване на интересите на родените от брака деца, които са и внуци на касаторката. Интересът на децата е главният и решаващ критерий при разрешаване спора за ползване на семейното жилище, защото жилищните условия, при които те ще живеят след развода са важна предпоставка за тяхното отглеждане и развитие. Със съдебното решение е учредено право на ползване на жилището за определен срок - до навършване на пълнолетие на роденото от брака дете Любен и до този момент ответницата притежава правно основание за осъществяването на фактическа власт върху него.
Касационната жалба е неоснователна и следва да се отхвърли.





РЕШЕНИЕ № 9180 ОТ 21.10.2005 Г. ПО АДМ. Д. № 6687/2005 Г., 5 ЧЛ. С-В НА ВАС
Чл. 80, ал. 1 ЗДС
Чл. 33 ЗВАС

Върховният административен съд на Република България - Петчленен състав - II колегия, в съдебно заседание на тринадесети октомври две хиляди и пета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ:
СТЕФКА СТОЕВА
ЧЛЕНОВЕ:
АНДРЕЙ ИКОНОМОВ
ЖАНЕТА ПЕТРОВА
ЗАХАРИНКА ТОДОРОВА
ТАНЯ ВАЧЕВА

при секретар и с участието на прокурора Николай Чирипов изслуша докладваното от съдията ЗАХАРИНКА ТОДОРОВА по адм. д. № 6687/2005 г.

Производството е по реда на чл. 33 - чл. 40 от ЗВАС.
Образувано е по касационна жалба от Величка Василева Ковачева от гр. София, против решение № 3238/12.04.2005 г., по адм. д. № 4122/2004 г., на тричленен състав при Върховния административен съд, пето отделение. Поддържа се, че решението е неправилно, като необосновано, постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила, което от своя страна е довело до нарушения и на материалния закон. Съдът не е събрал доказателства, че между страните по спора е учредявано наемно правоотношение на каквото и да е правно основание, има доказателства само в насоката на заплащане на наемна цена и кореспонденция във връзка със закупуването на жилището.
Ответникът, областният управител на област София, чрез процесуален представител, оспорва жалбата, счита я неоснователна, настоява решението, като правилно, да бъде оставено в сила.
Заинтересованата страна, директор на НС "Гранична полиция", чрез юрк. Стефанов, излага доводи за неоснователност на касационната жалба.
Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за неоснователност на жалбата.
Върховният административен съд - петчленен състав, след като прецени допустимостта и основателността на касационната жалба на заявеното касационно основание, с оглед разпоредбата на чл. 39 от ЗВАС, приема следното:
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 33, ал. 1 от ЗВАС, от надлежна страна и при наличие на правен интерес, поради което е допустима.
Разгледана по същество същата е неоснователна.
С обжалваното решение тричленният състав на ВАС, в производство по чл. 12 и сл. от ЗВАС, във връзка с чл. 80, ал. 3 от ЗДС, е отхвърлил жалбата на касатора в настоящото производство против заповед № ОА-73/24.03.2004 г., на областния управител на област София, като неоснователна. За да постанови този правен резултат съдът е приел, че обжалваната заповед съответства на материалния закон, тъй като е подвела към предвидените предпоставки в хипотезиса на правната норма факти, които са били налице. Такъв правнорелевантен факт е осъщественото държане на имот - частна държавна собственост, без правно основание - съдебното решение за предоставяне ползването на ведомственото жилище след развода на жалбоподателката с титуляра на наемното правоотношение не може да бъде зачетено като правопораждащ правото на държане факт. Като индивидуален административен акт, обжалваната заповед не страда от допуснати пороци и по отношение на нея не е налице някое от отменителните основания по чл. 12 от ЗВАС.
Така постановеното решение е правилно. При постановяването му съдът не е допуснал твърдяните в касационната жалба нарушения.
Неоснователно е възражението, че съдът не е събрал всички относими за правилното решаване на спора доказателства и конкретно такива за наличието на наемно правоотношение, на каквото и да е основание.
По делото е прието от фактическа страна, че с атакуваната заповед е постановено, от компетентния орган, изземването по реда на чл. 80, ал. 1 от ЗДС, на недвижим имот - частна държавна собственост, находящ се в гр. София, ж. к. "Люлин", бл. 565, ет. 7, ап. 26, поради това, че се държи без правно основание. Подробно е изследван въпросът за липсата на учредено между страните наемно правоотношение във връзка с процесното жилище, което е от ведомствения фонд на МВР, обсъдени са задълбочено и възраженията, свързани с решението по гр. д. № 1077/1990 г., досежно предоставено му ползване от жалбоподателката и непълнолетното дете, за да се изведе изводът за законосъобразност на процесната заповед и липсата на нарушения при издаването й.
Решението е правилно, следва да бъде оставено в сила. Изцяло се споделят от настоящата инстанция направените изводи. Съдът е изследвал много задълбочено сочените от жалбоподателката доводи във връзка с твърдението й за незаконосъобразност на обсъждания акт. Проследено е изпълнението на процесуалните задължения на административния орган, с констатацията за липса на нарушения, както и относимите последици от решението по бракоразводното дело, във връзка с предоставеното ползване на жилището. В тази връзка е изведен правилният извод за действието на решението на съда по чл. 107, ал. 1 от СК, до навършването на пълнолетие на роденото от брака дете, обсъдена е и императивната норма в чл. 19, ал. 3 от ЗДС, за да се направи точният и съответен извод за наличието на предпоставките за издаването на заповедта. Възражението за липсата на учредено между страните наемно правоотношение не само, че не се отрича, но и е обсъдено в мотивите на обсъждания съдебен акт подробно, като са проследени и последиците от това - както във връзка с правото на държане, каквото за жалбоподателката не е настъпило, така и с оглед редовно заплащаната наемна цена. И след като оплакванията в касационната жалба са лаконични и неконкретизирани, преповтарят направените пред съда по съществото възражения, изследвани цялостно и последователно, ненужно е преповтарянето на изводите от настоящата инстанция, която, както вече се подчерта, ги споделя изцяло.
По изложените съображения, касационната жалба е неоснователна, твърдяното касационно основание не е налице.
Водим от горното и на основание чл. 40, ал. 1 от ЗВАС, Върховният административен съд, петчленен състав

РЕШИ:

ОСТАВЯ В СИЛА решение № 3238/12.04.2005 г., постановено по адм. д. № 4122/2004 г., от тричленен състав на Върховния административен съд, пето отделение.
Решението е окончателно.



Успех колега!

[rosi_i]

Колеги, решението, което търся, е ТР № 1/01.04.2001 г на ОСГК на ВКС. Отнася се за въззивно производство по ГПК. Извинявам се за късно подадената конкретна информация. На страницата на ВКС липсва. Благодаря на оказалите съдействие!

[ykovachev]

Нещо имам проблем да пусна всичко, което намерих, ще се опитам на части:
ТЪЛКУВАТЕЛНО РЕШЕНИЕ № 1 ОТ 04.01.2001 Г. ПО ГР. Д. № 1/2000 Г., ОСГК НА ВКС

Публикувано: Бюлетин на ВКС, кн. 4 от 2000 г., стр. 17

ЗА ТЪЛКУВАНЕ НА СПОРНИ ВЪПРОСИ НА ВЪЗЗИВНОТО ПРОИЗВОДСТВО
Чл. 41 ГПК
Чл. 65 ГПК
Чл. 108 ГПК
Чл. 109 ГПК
Чл. 116 ГПК
Чл. 117 ГПК
Чл. 121 ГПК
Чл. 123 ГПК
Чл. 174 ГПК
Чл. 175 ГПК
Чл. 181 ГПК
Чл. 198 ГПК
Чл. 199 ГПК
Чл. 205 ГПК
Чл. 208 ГПК
Чл. 218з ГПК
Чл. 260 ГПК


Докладвано от заместник-председателя Благовест Пунев

Председателят на Върховния касационен съд на основание чл. 88 и чл. 90, ал. 1, т. 3 ЗСВ е направил предложение до Общото събрание на Гражданската колегия да постанови тълкувателно решение по следните спорни въпроси на въззивното производство: (ДВ, бр. 124/1997 г. и ДВ, бр. 64/1999 г.)
1. Апелативният или касационният съд трябва да се произнесе по частната жалба срещу разпореждането или определението на окръжен съд за връщане на въззивна жалба против първоинстанционно решение на районен съд.
2. Другарят, който обжалва решението, трябва ли да представи препис от жалбата, не само за противната страна, но и за своите другари, които не са обжалвали решението и не желаят да се присъединят към неговото оплакване.
3. Приложимо ли е изключението на чл. 41, ал. 6 ГПК в случаите, при които на страните е съобщено от първата инстанция за разглеждането на делото от въззивния съд.
4. Трябва ли да бъде оставена без движение и, ако не са отстранени нередовностите, да бъде върната въззивна жалба, защото въззивникът не е посочил в какво се състои порочността на обжалваното решение - чл. 198, ал. 1, б. "в" ГПК.
5. Как трябва да се постъпи при същите условия по отношение на въззивна жалба в която се твърди, че решението е неправилно, тъй като събраните при постановяването му доказателства са непълни, но въпреки това в нея не се сочат новите доказателства или ако са посочени не са представени писмените доказателства - чл. 198, б. "д" и чл. 199, ал. 2 ГПК.
6. Допустими ли са в качеството им на "нови доказателства" по смисъла на чл. 205, ал. 1 ГПК и тези, които поради небрежност на страната не са били допуснати и обсъдени от първоинстанционния съд.
Допустими ли са в качеството на нови доказателства неразпитани пред първата инстанция свидетели, които подкрепят вече установени пред нея обстоятелства и ако са допустими при какви условия.
Допустимо ли е за първи път пред въззивния съд да бъдат правени евентуални възражения за прихващане, задържане, погасителна и придобивна давност.
7. Може ли извън разпоредителното и първото заседание да бъдат представени нови доказателства, независимо, че страната не е била в обективна невъзможност да ги представи.
8. Приложима ли е санкцията на чл. 65 ГПК, когато въззивната инстанция е отменила решението, защото се е позовала на нови доказателства, които без да е налице извинителна за страната причина не са представени пред първата инстанция.
Трябва ли съдът да приложи същата санкция, ако съдията в първата инстанция не е изпълнил задължението си да направи задължителен доклад и не е отделил спорното от безспорното - чл. 108, ал. 1 и чл. 109, ал. 4 ГПК.
9. В доктрината и съдебната практика е легализирано становището, че въззивният съд е "втора първа инстанция". То поражда спор допустими ли са пред него онези процесуални действия, които преди въвеждането на триинстанционното производство бяха допустими единствено при първоначалното разглеждане на делото:
• изменение на иска чрез промяна на основанието или петитума, или страната - чл. 116 и чл. 117 ГПК. Във връзка със спецификата на брачния процес приложима ли е разпоредбата на чл. 260, ал. 1 от ГПК във въззивното производство.
• предявяването но инцидентен установителен иск - чл. 118 ГПК.
• встъпване или привличане на приобретателя на спорното право качеството му на трето лице - чл. 121, ал. 2 ГПК.
• допустимо ли е съединяването на няколко висящи дела за издаване на общо решение - чл. 123 ГПК.
• встъпване на трети лица при условията на чл. 174 и чл. 175 ГПК.
• встъпване на страна, която твърди, че има самостоятелни права върху предмета на спора - чл. 181 ГПК.
10. Може ли въззивният съд по свой почин да допуска оглед, освидетелстване и да назначава експертиза независимо от позицията на страната, за да извърши проверка на представени от нея доказателства за изясняването, на които се налага непосредствено им възприятие или специални знания.
11. Допустими ли са при условията на чл. 218з, ал. 3 ГПК като доказателства и свидетелски показания за новооткрити обстоятелства.
12. Могат ли страните за първи път да ползват нови защитни правни средства и при какви предпоставки, с оглед на ограничението по чл. 218з, ал. 3 ГПК за допустимост, след като те не са направени при първоначалното разглеждане на спора от въззивната инстанция.
13. Допустимо ли е при кумулативно обективно съединение на искове, единият от които е обуславящ, а другият обусловен, при условие че страната е обжалвала решението само по отношение на обуславящия, и жалбата по него бъде уважена, да се отмени решението и по втория обусловен иск.
14. Ако при обективно съединени искове съдът е постановил нищожно или недопустимо решение, което се обжалва частично и съдът по силата на чл. 208, ал. 2 ГПК е задължен служебно да прогласи нищожността или да обезсили решението, влизат ли в сила решенията по останалите кумулативно или евентуално съединени искове.
15. Може ли въззивният съд за първи път, след като е уважил жалбата срещу главния иск, да се произнесе по същество, по отношение на евентуалния, по който не се е произнесла първата инстанция.
16. Трябва ли да се отмени решението и по отношение на обикновените другари на въззиваемия, срещу които изрично не е насочена въззивната жалба.
17. Ако в първата инстанция не е бил конституиран необходим другар или страната е била лишена от участие в производството, как трябва да процедира въззивният съд, след като не съществува възможност да върне делото за ново разглеждане и фактически на страните, които не са участвали в спора не е осигурено участие в две инстанции, които постановяват решение по същество на спора.
18. Може ли страната да обжалва само мотивите на решението, въпреки че то я удовлетворява като резултат.
19. Какво трябва да бъде съдържанието на мотивите на въззивния съд - на решаващ по същество или на проверяващ съд и, ако те трябва да отразяват решаваща правораздавателна дейност, какъв израз в съдържанието им ще намери проведеният контрол по отношение на първоинстанционното решение, макар и не като главен, а страничен резултат от тази дейност.
Общото събрание на Гражданската колегия на Върховния касационен съд, за да се произнесе, съобрази следното:
1. С въззивната жалба недоволната от първоинстанционното решение страна предизвиква производство пред въззивния съд, който чрез повторно разглеждане спора по същество да постанови правилно според нея решение. Нередовността на жалбата може да се констатира, както от първоинстанционния съд, чрез който тя да се подава, така и еднолично от председателя на въззивната инстанция или от тричленен състав на въззивният съд - при образувано производство по нея. Ако с разпореждането на председателя на първоинстанционния (районен или окръжен) е постановено връщането на въззивната жалба, то подлежи на обжалване пред въззивния съд (окръжен или апелативен) с частна жалба по реда за обжалване на определенията с оглед на чл. 218 ГПК. Ако въззивния съд от своя страна потвърди разпореждането на първата инстанция, това определение с влизането си в сила би попречило на упражняване правото на въззивна жалба срещу първоинстанционното решение, поради което съгласно чл. 218а, б. "в" ГПК ще подлежи на обжалване пред ВКС.
Възможно е обаче за пръв път с разпореждане на председателя или определение на състав на въззивния съд да е върната въззивната жалба като недопустима. Ако това е сторил апелативният съд, неговият акт ще подлежи на обжалване пред ВКС, който му е горестоящ както в структурата на съдебната система, така и по функционална (инстанционна) компетентност.
Спор в съдебната практика възниква когато разпореждането или определението за връщане на въззивната жалба срещу първоинстанционното решение на районен съд е постановено от окръжен съд.
Според едното разбиране разпореждането или определението на окръжния съд за връщане на въззивната жалба подлежи на обжалване пред апелативния съд. Изводът се аргументира с триинстанционния характер на производството, разглеждането в две инстанции на процесуалния въпрос по допустимостта на въззивното производство за да се обжалва преграждането му пред ВКС (арг. от чл. 218а, б. "в" ГПК) и произнасянето на окръжния съд като първа инстанция по този въпрос, макар и във въззивно производство, което по общите правила подлежи на обжалване пред апелативен съд. Според другото разбиране функционалната компетентност на горестоящата инстанция по обжалване на решенията ще определи и подсъдността по разглеждане частните жалби срещу определенията и разпорежданията, преграждащи развитието на въззивното производство пред окръжния съд.
ОСГК на ВКС намира за правилно второто становище. След като ВКС е касационна инстанция по решенията на въззивния съд - окръжен или апелативен, той е компетентният съд по частните жалби срещу определенията на тези съдилища, защото се произнася по допустимостта на въззивното производство. Затова в хипотезите, при които окръжният съд като въззивна инстанция за пръв път е приел, че жалбата е недопустима, компетентен да се произнесе по частната жалба срещу неговото прекратително определение ще бъде не апелативният, а тричленния състав на ВКС, който ще действа като по-горна инстанция, така както и по отношение на аналогичните определения на апелативния съд. С това ще се осигури еднакъв режим на обжалване на идентични по същността си определения и разпореждания.
Ако се възприеме противното становище, и в случай, че неправилно апелативният съд отмени разпореждането или определението за връщане на жалба, това определение няма да може да се проконтролира от касационната инстанция, защото не прегражда производството. При това положение въпреки неговата недопустимост, окръжния съд ще постанови решение, което едва при обжалването му пред касационната инстанция ще бъде обезсилено и производството прекратено.
2. Съгласно чл. 199, ал. 1 ГПК към жалбата се прилагат преписи от нея и приложенията й според броя на лицата, участващи в делото като противна страна (ищец, процесуален субституент), контролиращата упражняването правото на иск ако въззивник е ответника и обратното, привлечените и встъпилите трети лица - помагачи на тази главна страна, главно встъпилата страна в процеса, прокурорът. На изброените субекти, следва да се връчи препис от въззивната жалба в качеството им на противна страна на обжалващия. Необжалвалите необходими и обикновени другари на въззивник - нямат това качество, тъй като се намират с обжалващия в отношение аналогично на подпомагаща към подпомагана страна, т. е. те се намират на една и съща страна на процесуалното правоотношение, и поради това съдът не е задължен да изпрати препис от подадената жалба на необжалвалите другари.
При необходимото другарство, подаването на въззивната жалба от един от тях има действие и по отношение на останалите, които не са подали такава - чл. 172, ал. 2, изр. 1 ГПК. Резултатът от въззивното обжалване ще породи последици и в правната сфера на необжалвалите необходими другари на въззивника, поради наложителността от идентитет на решението по отношение на всички тях, като при отмяна на първоинстанционното решение, ще се постанови такова и относно необжалвалите другари - чл. 206, ал. 2 ГПК. Затова подаването на въззивна жалба от един от тях ще доведе до конституирането и на останалите като главни страни пред въззивната инстанция. Поради това съдът е длъжен да ги призове за да обезпечи правото им на участие в производството.
При обикновеното другарство, поради възможността, а не наложителността на еднакво решение по делата на другарите, постановяването на общо въззивно решение и отмяна на първоинстанционното и по отношение на необжалвалите другари на въззивника може да стане на основание на общите за тях факти. Ако те липсват решението не може да се отмени по отношение на необжалвалия другар. Поради това съдът не може да конституира служебно неподалите жалба обикновени другари. Конституирането им може да стане само по техен личен почин, чрез присъединяването им към подадената въззивна жалба при условията на чл. 204 ГПК, във връзка с което съдът е длъжен да им съобщи за образуваното по нея производство.
Възможно е обаче предмет на въззивното производство да не бъде само основния спор между насрещните главни страни, а и вътрешните отношения между обикновените другари, който спор е породен от различното решение по делата им. Например при пасивната солидарност на задължението за поправяне на вреди от неколцина - физически или юридически лица, един от ответниците е бил осъден да заплати обезщетение, а по отношение на другия искът е бил отхвърлен. При тази хипотеза осъденият, може да обжалва не уважаването на иска срещу него, а отхвърлянето му срещу другия ответник с оглед солидарното му осъждане с него, без първоинстанционното решение да е било обжалвано от ищеца. В този случай във въззивното производство като насрещна страна ще бъде конституиран обикновения другар на въззивника, на който в това му качество ще следва да се връчи препис от въззивната жалба.
3. С цел ускоряване на производството пред първата инстанция с новата разпоредба на чл. 41, ал. 6 ГПК се предвиди призоваване на страните само за първото заседание по делото. Според чл. 202 ГПК, ако на страните не е съобщено от първата инстанция за деня на разглеждане на делото пред втората, те се призовават от въззивния съд по реда на чл. 41-52, с изключение на чл. 41, ал. 6 ГПК. Спор в практиката възниква в хипотезата, когато на страните е било съобщено от първата инстанция за деня на разглеждане на делото пред втората с оглед приложимостта на чл. 41, ал. 6 ГПК. Според едното разбиране щом призоваването е извършено от първата инстанция ще намери приложение разпоредбата на чл. 41, ал. 6 ГПК, като правило предвидено за призоваването Пред тази инстанция и по аргумент на противното от разпоредбата на чл. 202 ГПК. Според другото разбиране изключването на чл. 41, ал. 6 ГПК, като способ за призоваване, се свързва с особеностите на въззивното производство които налагат допълнителни гаранции при осигуряване участието на страните в процеса в сравнение с първоинстанционното. Районния съд, който е първоинстанционният в преобладаващия брой случаи, се намира по-близо в териториално отношение до спорещите страни, които имат възможност да следят за движението на делото и да се информират за новата дата на заседанието. Въззивният съд е отдалечен териториално от страните и те не разполагат с посочената възможност. Освен това промяната на функциите на втората инстанция, засили ролята й в изясняване на делото от фактическа страна, тъй като пред нея за пръв път страната може да изтъкне решаващи за неговия краен изход факти и доказателства. Тези особености на въззивното производство, обосновават необходимостта от по-голяма сигурност при обезпечаване участието на страните, за което е без значение дали съобщаването за деня на заседанието на въззивния съд ще се осъществи от първата или от самата въззивна инстанция. И в двата случая при отлагане на делото ще се проведе ново призоваване, а не само когато въззивният съд е изпратил призовки за деня на заседанието. Изключването на способа за призоваване по чл. 41, ал. 6 ГПК се отнася изобщо до призоваването пред въззивния съд поради изтъкнатите особености на производството пред него.
4. Според новата редакция на чл. 198, б. "в" ГПК въззивната жалба трябва да съдържа указание в какво се състои порочността на обжалваното решение. Използвано е родовото понятие за порочен съдебен акт. който включва отделните видове порочни решения - нищожни, недопустими и неправилни.
Неизпълнението на изискването за точно посочваме от въззивника в какво се изразява порочността на решението, не е основание за оставянето й без движение и връщане. Щом като е сезирай, въззивният съд е длъжен служебно да следи за валидността и допустимостта на обжалваното решение независимо от становището на въззивника. Това служебно задължение на съда е предпоставка за безпорочност на акта му, което налага упражнявания от него контрол в тази насока извън изложеното във въззивната жалба. Въззивният съд не е контролноотменителна инстанция, която в дейността си се ръководи от отменителни основания. След като рамките на материалноправния спор са били определени пред първоинстанционния съд и в пределите на въззивната жалба, въззивният съд трябва да направи самостоятелните си изводи по съществото на спора, без да се съобразява с решаващата дейност на първата инстанция и по-специално с конкретните основания за порочност на нейните фактически и правни констатации, посочени в жалбата.
5. Въззивната жалба може да съдържа оплакване за непълнота на доказателствата, въз основа на които е постановено решение от първата инстанция. Тази хипотеза визира чл. 198, б. "д" ГПК като предвижда, че тя трябва да съдържа новите доказателства, които жалбоподателят иска да се съберат пред въззивната инстанция, като според чл. 199, ал. 2 ГПК, той е длъжен да представи писмените на които основава жалбата си. Според чл. 199, ал. 3 ГПК, ако жалбата не отговаря на изискванията на предходните алинеи и чл. 198 ГПК, тя се оставя без движение, като на страната се изпраща съобщение за отстраняване нередовността й. Съгласно чл. 200, ал. 1, б. "б" тя се връща ако в дадения срок не се отстранят нередовностите по преходния член.
Спор в практиката възниква относно приложението на чл. 199, ал. 3 и чл. 200, ал. 1, б. "б" ГПК, при непосочване на доказателствата и непредставяне към жалбата на писмените такива от въззивника. Според едното разбиране, процесуалният закон е поставил тези изисквания като условие за редовност на жалбата, което е свързал с определени срокове за тяхното допускане и съответно посочване и представяне на такива от противната страна по съображение за процесуална дисциплина, поради което съдът следва да приложи чл. 200, ал. 1, б. "б" ГПК. Другото разбиране е, че този недостатък не представлява нередовност на жалбата, и не е основание за нейното връщане, тъй като въззивната инстанция може да събере доказателствата и по-късно с прилагане санкцията на чл. 65 ГПК, защото непосочването или непредставянето на доказателствата има отношение към основателността, а не към допустимостта на жалбата.
ОСГК на ВКС намира за правилно второто становище. Посочването и представянето на доказателства е релевантно за правилността на обжалваното решение. Попълването на делото с доказателства зависи преди всичко от активността на страните. Непосочването (респ. непредставянето) на писмените доказателства към въззивната жалба, когато оплакването в нея е за непълнота на събрания от първата инстанция доказателствен материал, не е пречка за въззивния съд да процедира повторно по същество и да постанови решението си по чл. 208 ГПК, като то би имало евентуално за последица неоснователността на жалбата, ако при тази дейност не се установи друг порок на обжалваното решение. С оглед препращането на чл. 211 ГПК към правилата за производството пред първата инстанция следва да се приеме, че въззивната инстанция може да събере и по-късно посочени доказателства при прилагане на чл. 65 ГПК. Въззивният съд при посочване от въззивника на факти и доказателства, които е могъл своевременно да посочи и представи с жалбата, ще приложи санкцията на посочения текст, като му възложи разноските и допълнителната държавна такса за отлагане на заседанието за небрежното му процесуално поведение.
6. Съгласно чл. 205, ал. 1, изр. 1 ГПК, пред въззивната инстанция се допускат само нови доказателства, без да са предвидени други ограничения за тяхната допустимост. С това е възприет модела на пълното въззивно обжалване в действащата процесуална уредба, който се характеризира с неограничена възможност делото да се попълва с нови доказателства и да се изследват нови обстоятелства от въззивния съд. При тази система обжалващият може да посочи и такива доказателства, които е бил в състояние да посочи пред първоинстанционния съд, но което не е сторил поради виновното си процесуално поведение, т. е. чрез въззивното обжалване се цели не само поправянето грешките и пропуските на първоинстанционния съд, но и тези на заинтересованата страна по делото. Аргумент в тази насока е разпоредбата на чл. 65 ГПК, която предвижда имуществена санкция при отмяна на първоинстанционното решение, поради посочване от страната на факти и доказателства, които е могла да посочи своевременно. За новооткритите обстоятелства е приложим критерият на чл. 231, б. "а" ГПК за допустимостта на доказателствата които ги установяват с оглед преценката за полагане на дължимата грижа за добро водене на процеса от заинтересованата страна, която може да се позове на тях само ако неузнаването или непредставянето им не може да вмени в нейна вина. Това ограничение за допустимостта на доказателствата до новооткритите или новонастъпилите обстоятелства, не е приложимо относно въззивното обжалване. Спорът е висящ, намира се в стадия на фактическото си изясняване преди постановяване на съдебен акт, който го разрешава със сила на пресъдено нещо за разлика от отмяната по чл. 231 ГПК, при която важи принципът на стабилитет на влезлите в сила актове и на процесуалната дисциплина. Освен това с оглед ограничаването на служебния почин на съда и съответно засилване състезателността в процеса, установяването на обективната истина в процеса може да се реализира предимно, чрез активността на страните, на които трябва да се предостави неограничена възможност да представят нови доказателства и да изтъкват нови факти пред въззивния съд. Аргумент, че ограничаването на доказателствата, допустими пред този съд, не се отнася до тези, които поради, небрежност на страната не са били обсъдени и допуснати от първоинстанционният съд, е и разпоредбата на чл. 218з, ал. 3 ГПК, която изрично предвижда това ограничение при новото разглеждане на делото от въззивния съд. По аргумент на противното, ограничението не се отнася до първоначалното разглеждане на делото от този съд.
Нови доказателства са тези, които са релевантни за изхода на делото и за пръв път се иска тяхното допускане пред въззивната инстанция. Те могат да бъдат за твърдени, но недоказани от страната факти пред първоинстанционния съд, както и за нови обстоятелства. "Нови доказателства ще бъдат и поисканите пред първата инстанция, но недопуснати от съда макар, че са били допустими и относими към изхода на делото, а така също допуснати, но несъбрани от него не по вина на поискалата ги страна.
За разлика от отменената редакция на чл. 205, ал. 1 ГПК, по действащата разпоредба на този текст са допустими пред въззивния съд не само писмени доказателства и самопризнания, но и гласни доказателства, при спазване ограниченията на чл. 133 и чл. 134 ГПК. Освен допустими, доказателствата трябва да бъдат относими и необходими. Въззивният съд може да откаже да разпита свидетел при искане за допускане на гласни доказателства, ако приеме, че това не е необходимо, макар че не са били разпитани пред първата инстанция, щом като фактът е бил установен и за допълнителното му потвърждаване се иска събирането на посочените доказателства. Когато обаче се представят доказателства от противната страна за опровергаването му, не може с оглед защитната позиция на другата страна да й се откаже посочването на нови гласни доказателства за неговото потвърждаване.
Пред въззивния съд е допустимо да бъдат използвани от страните нови защитни средства, представляващи фактически твърдения свързани с изгодни за тях правни последици. По отношение на ищеца важи ограничението, твърдените нови факти да не изменят основанието на иска му, което не е допустимо пред въззивната инстанция с оглед чл. 116, ал. 1, изр. 1 ГПК. Използването на защитни средства от ответника като възражения срещу предявения иск е наложително, тъй като те се преклудират от силата на пресъдено нещо на решението. Моментът, към който силата на пресъдено нещо установява съществуването или несъществуването на спорното право, е деня на приключване на устните състезания. Поради това, ответникът следва да изчерпи всички свои възражения, които може да направи срещу предявения иск до този момент. Устни състезания се провеждат и пред въззивната инстанция като съд по същество, и поради това за пръв път пред нея до тяхното приключване може да се използва това отбранително защитно средство от ответника, за да се избегне преклудиращия ефект на силата на пресъдено нещо на решение. Това могат да бъдат възражения за придобивна или погасителна давност, направени за пръв път от ответника пред въззивния съд. Съответно ищецът разполага с реплика срещу тях за прекъсване или спиране на давността или, че е изтекъл давностният срок.
Пред въззивната инстанция могат да се предявят такива насрещни права на ответника, които имат само отбранителен характер и обуславят съответно отхвърляне или частично уважаване на предявения иск. Насрещни права, които имат самостоятелен характер и не се отразяват на уважаването на иска, следва да бъдат предявени от ответника с насрещен иск, по който в първата инстанция ще се постанови решение.
Съгласно чл. 221, ал. 2 ГПК, решението влиза в сила и по отношение на разрешените с него искания и възражения за подобрения и прихващания, т.е. по изключение и за тези заявени чрез възражение, а не чрез насрещен иск, права на ответника се формира сила на пресъдено нещо. В тези хипотези се касае до вземане за подобрения, което може да се упражни от ответника срещу предявен ревандикационен иск, като добросъвестен владелец, подобрител на имота, а така също и до вземането, по повод на което ответникът прави възражение за прихващане. Макар и предявено с възражение срещу иск за ревандикация на имота, с оглед формирането на сила на пресъдено нещо и самостоятелното произнасяне по него, искането за плащане стойността на извършени подобрения в ревандикирания имот, както ако бе упражнено с насрещен иск, подлежи на двуинстанционно разглеждане по същество и не може за пръв път да се заяви пред въззивния съд. Правото на задържане, като акцесорна претенция към тази за подобренията, може обаче за пръв път да се заяви пред този съд, а така също да се упражни пред въззивната инстанция самостоятелно, ако искът за подобрения е бил уважен в отделен процес.
Изложеното се отнася и до упражняването на правото на задържане по чл. 90 ЗЗД - то може да се направи за пръв път пред въззивния съд, като акцесорно право към насрещния иск на ответника за неговото вземане, което се намира в конекситетна връзка с вземането, предмет на иска на противната страна, за постановяване на решение за осъждането и на двете страни за едновременното изпълнение на насрещните задължения. То може да се предяви и самостоятелно, ако искът на ответника е бил уважен в отделно производство.
Възражението за прихващане може да се заяви за пръв път пред въззивната инстанция, ако се изразява в материалноправното изявление за прихващане на две насрещни, изискуеми и ликвидни вземания съгласно чл. 103 във връзка с чл. 104, ал. 1, изр. 1 ЗЗД. С него се твърди, че са настъпили последиците на прихващането като насрещните вземания са се погасили до размера на по-малкото от деня, в който са били налице условията на чл. 103 ЗЗД. Ако обаче насрещното вземане, с което се прихваща, е спорно, т. е. неликвидно, чрез възражението за прихващане ще се установи компенсируемостта на насрещните вземания след установяване на тяхното съществуване (изискуемост и ликвидност), и ефектът на прихващането ще се прояви след влизане в сила на решението. Поради това, че възражението за съдебно прихващане е аналогично по своята характеристика на насрещния иск, макар и да не се предявява с искова молба, с оглед на това, че негов предмет е едно спорно право, по което се формира сила на пресъдено нещо, не може да бъде заявено за пръв път пред въззивната инстанция.
7. С цел ускоряване на въззивното производство в чл. 205, ал. 1, изр. 2 ГПК е предвидено, че въззивният съд в закрито заседание се произнася по посочените от тях доказателства. Разрешаването на този въпрос може да стане и в първото по делото заседание, ако са налице предвидените в чл. 205 ГПК обстоятелства. Под първо по делото заседание се разбира това, за което страните са били редовно призовани и конституирани. В него се допускат не само доказателствата по разменените между тях книжа, а и поисканите за пръв път в това заседание, ако са от съществено значение за правилността на решението.
Не би могло да се откаже допускане на нови доказателства и след първото заседание, ако се касае до новонастъпили или новооткрити обстоятелства от значение за изхода на спора. В тази хипотеза се касае до обективна невъзможност на страната да ангажира доказателства, от значение за спорното право, а не за нейно виновно поведение. Доколкото правилата за производството пред първата инстанция са приложими и към въззивната съгласно чл. 211 ГПК и при виновно поведение на страната за своевременно представяне на доказателствата, би следвало да й се даде възможност да ги представи след първото заседание, ако те са от съществено значение за изхода на делото. В тази фаза на процеса, преди влизане в сила на решението, приоритет пред процесуалната дисциплина има изясняване на делото. В такъв смисъл е разпоредбата на чл. 186 ГПК, която задължава съда да пристъпи към приключване на устните състезания и постановяване на решение, когато счете, че делото е напълно разяснено. Последицата от несвоевременно посочване на доказателства и наложеното от него отлагане на делото е санкцията по чл. 65 ГПК.
8. Ако в резултат на представяне на новите доказателства от обжалващата страна, въззивният съд направи различни изводи по съществото на спора и отмени първоинстанционното решение, разпоредбата на чл. 65 ГПК е приложима, ако не е била налице извинителна за страната причина те да бъдат представени пред първата инстанция. Това е санкция за несвоевременното им представяне при възможност страната да стори това, ако бе положила дължимата грижа за добро водене на процеса.
В новата редакция на чл. 108, ал. 1 ГПК се предвиди задължителност на устния доклад на съдията в първата инстанция, с който се изяснява предмета на спора и се обръща внимание на страните върху попълване на делото с доказателства. Неизпълнението на това задължение на съда, което е от значение за очертаване на предмета на спора и представлява насочване на страната към доказване на изгодните за нея факти, следва да се приеме за извинителна причина за несвоевременно попълване на делото с доказателства и основание при обжалване и отмяна на решението след представяне на тези доказателства за неприлагане на санкцията по чл. 65 ГПК.
Постановяването на определение по чл. 109, ал. 4 ГПК, не представлява задължение на съда. Това определение има привременен характер, не прави фактите доказани, а само обявява, че не се нуждаят от доказване като не обвързва съда, който може да го отмени. Ако такова определение не бъде постановено по общите правила за разпределение тежестта на доказване страната трябва да установи изгодните за нея факти и ако представи доказателствата за тях пред въззивната. инстанция, при отмяна на обжалваното решение не може да се позовава на разпоредбата на чл. 109, ал. 4 ГПК като основание за освобождаване от санкцията по чл. 65 ГПК.
9. Променените функции на втората инстанция, по действащата уредба на ГПК, производството пред която е продължение на първоинстанционното по разглеждане спора по същество, изключват предявяването на нови искове или изменение на предявения иск пред въззивната инстанция. Предвиденото в чл. 116 и гл. 117 ГПК изменение на иска по основание, петитум и страни се отнася само до производството пред първата инстанция, а не до въззивния съд. Обратното би означавало превръщането му в спор, с който съдът не е бил сезирай като решението на въззивния съд ще доведе до едноинстанционно разглеждане на новопредявения иск. Поради това пред въззивния съд не са допустими тези форми на изменение на иска, които съчетават предявяване на нов иск чрез замяна или прибавяне на ново основание, петитум или страна. Ищецът не би могъл да изтъкне във въззивната инстанция нов юридически факт като ново основание на иска си в сравнение с този, посочен от него в исковата му молба, нито да насочи иска към нов ответник вместо или наред с първоначалния. Не е допустимо поради това последващо обективно или субективно съединяване на искове пред въззивната инстанция, изразяващо се в предявяване на нов иск с ново основание или петитум между същия ищец и ответника, а така също предявяване на иск срещу нов ответник, конституиран като другар на първоначалния.
При изменение на иска, изразяващо се в промяна на петитума, ищецът заявява ново искане вместо или наред с първоначалното. Ако това изменение се изразява в промяна на размера на заявения петитум (намаление или увеличение) или на вида, а не на предмета на търсената защита (напр. преминаване от установителен към осъдителен иск и обратно), всъщност не е налице промяна на претендираното спорно право, като предявеният иск за неговата защита се запазва като предмет на делото. При намаление размера на иска чрез оттегляне или отказ частично от него, предмет на делото остава тази част, от която ищецът не се е отказал или не е оттеглил иска си, която имплицитно се съдържа в първоначално предявения. При увеличение на иска се предявява нов допълнителен иск към първоначално предявения относно част от същото спорно право, която не е била предявена с първоначалния, т. е. последният имплицитно се съдържа в допълнително предявения. При промяна във вида на търсената защита с преминаване от установителен към осъдителен иск, предмет на делото е същото спорно право, чието съществуване обаче не е установено само със сила на пресъдено нещо, но и като притезателно право, подлежащо на принудително изпълнение.
Тези промени в петитума на иска, които запазват първоначално предявения иск като предмет на делото, могат да бъдат допуснати пред въззивната инстанция, която ще се произнесе с решението си по тях, без с това да се нарушава редът за разглеждане на спора в две инстанции по същество. С това се избягва преклудиращото действие на силата на пресъдено нещо по отношение на непредявената част от същото спорно право когато искът не е заявен като частичен, респ. постига се процесуална икономия от водене на нов процес, съобразяват се новонастъпили факти, съгласно чл. 188, ал. 3 ГПК като например възникнала пред въззивната инстанция изискуемост на вземане, което може да бъде предмет на осъдителен вместо на установителен иск, който би се оказал лишен от правен интерес.
Съгласно чл. 116, ал. 3 ГПК не се счита увеличение на иска прибавянето на изтекли лихви или на събрани добиви от вещта след неговото предявяване. Не е допустимо обаче да се предявява пред въззивната инстанция искане за лихви или добиви от вещта, предхождащи предявяването на иска, тъй като ще представлява изменение на иска с въвеждане на нов по предмет петитум.
Основания на бракоразводния иск по чл. 260, ал. 1 ГПК, са фактите от живота на съпрузите, които причиняват дълбокото разстройство на брака им. Всеки един от тях представлява основание на отделен иск за развод и ако ищецът при множество обуславящи дълбоко разстройство на брака основания пропусне да заяви някой от тях, последицата ще бъде преклудиране на бракоразводния иск основан на този факт. Поради това с оглед принципа на изчерпателност на брачния процес, предвиден в текста на чл. 260, ал. 1 ГПК обективното съединяване на бракоразводни искове, основаващи се на всички факти от живота на съпрузите, които обосновават дълбокото и непоправимо разстройство на брака им е процесуално наложително. Наред с брачните искове те трябва да предявят всички искове за унищожаване на брака поради нарушаване изискванията за възраст по чл. 12 СК и поради заплашване по чл. 96, ал. 1, т. 2 СК (чл. 260, ал. 4 ГПК). Съпрузите чрез първоначален или насрещен иск трябва да предявят всички искове по чл. 260, ал. 4 ГПК, основанията на които им са станали известни до приключване на устните състезания преди постановяване на влязло в сила решение по брания процес, тъй като се преклудират брачните искове за развод или унищожаване на брака, предвидени в чл. 260, ал. 4 ГПК, извеждани от основания, възникнали или открити след предявяване на първоначалния или насрещния иск. Поради това, за да се избегне преклудирането им и недопустимостта на нов процес, до приключването на устните състезания пред въззивната инстанция, е допустимо да се измени предявеният брачен иск чрез прибавяне на нов. да се изменят дори едновременно основанието и петитумът, като вместо предявения иск за развод се предяви такъв за унищожаване на брака по чл. 12 и чл. 96, ал. 1, т. 2 СК или като евентуален наред с бракоразводния, без да се съобразява ограничението на чл. 116, ал. 1 ГПК.

[ykovachev]

И още:
Предявяването на инцидентен установителен иск за установяване съществуването или несъществуването на правоотношение, преюдициално на спора за пръв път пред въззивната инстанция не е допустимо поради необходимостта от разглеждането му в две инстанции. Оспорването на истинността на документ обаче независимо от обстоятелството, че в отделен процес би могло да бъде предмет на такъв иск, не е пречка да бъде заявено пред въззивната инстанция. Производството по чл. 154 ГПК има за предмет факта на истинността на документ и изводът на съда ще се отнася до неговата доказателствена стойност и годността му да бъде използван като доказателствено средство в производството. Двуинстанционното разглеждане на този въпрос би имало значение за формиране сила на пресъдено нещо по него, докато при оспорването се цели изключването на документа от доказателствения материал като се спестява отделен процес за установяване на този факт и въпросът се разрешава в същото производство. Пред въззивната инстанция с оглед чл. 154, ал. 1 ГПК оспорването би следвало да се извърши с отговора на жалбата, ако документът е представен като ново доказателство към нея, но не по-късно от насроченото съдебно заседание до който момент, противната страна ще може да упражни правото си да го оспори. Ако е било възможно представянето на документа пред първата инстанция или в началото на въззивното производство като приложение към жалбата, разноските по оспорването следва да се поемат от страната, представила документа, независимо от резултата на оспорването съгласно чл. 65 ГПК.
При прехвърлянето на спорно право при висящ процес, делото продължава между първоначалните страни. Процесуалната легитимация на прехвърлилия не е вече принадлежността на спорното право, а произтичащото от закона право да води процес относно чуждо право, т. е. той е придобил качеството на процесуален субституент като е изключено правото на участието на приобретателя, който може да стане главна страна само по съгласие на двете страни по делото. В този случай заместването на прехвърлителя става при условията на чл. 117, ал. 1 ГПК при осигуряване двуинстанционно разглеждане на делото с участие на приобретателя. С оглед обвързващата сила на решението и по отношение на него съгласно чл. 121, ал. 3 ГПК, последният може да встъпи или да бъде привлечен като подпомагаща страна на прехвърлилия спорното право или, ако придобиването му се оспорва от праводателя, да встъпи главно като предяви иск срещу двете страни в производството. За привличането и встъпването на приобретателя важат разрешенията за участието на трето лице-помагач, съответно за главното встъпване.
Встъпването на подпомагаща страна е участие на трето лице в чужд исков процес, за да се издейства благоприятно решение на една от главните страни, на която встъпилото лице помага в защита на своя интерес - чл. 174 ГПК. То е средство за защита срещу неблагоприятните за него последици от неправилно решение по такъв процес. Правото на участие се обуславя от наличие на интерес да бъде постановено решение в полза на подпомаганата страна - при хипотезите когато силата на пресъдено нещо се разпростира и по отношение на трето лице, както е по чл. 121, ал. 3 ГПК относно приобретателя на спорното право. Встъпилото лице е обвързано със силата на пресъдено нещо в отношенията с противната страна, а във вътрешните отношения с подпомаганата страна - от задължителната сила на мотивите. Според чл. 174 ГПК трето лице може да встъпи до приключване на устните състезания без да се конкретизира дали това са тези пред първата или пред втората инстанция, тъй като производството пред въззивния съд като такова по същество предвижда провеждане на устни състезания. Поради това следва да се приеме, че няма пречка трето лице да встъпи пред тази инстанция, защото участието му в процеса зависи от неговата воля.
За разлика от встъпването, привличането на трето лице като подпомагаща страна, става не по негов почин, а по почин на една от главните страни. То е право на привличащата страна, за да го подчини на силата на мотивите - чл. 179, ал. 1 ГПК, с оглед на бъдещия процес, който би водил срещу третото лице при неблагоприятен за него изход на делото, по който е страна. Привличащият трябва да има интерес от привличането на третото лице, с което се намира в такива отношения, които са основание за неговото встъпване, което последният не предприема поради опасенията си от неблагоприятен за него изход на делото. Затова привличането трябва да бъде поискано от заинтересованата страна най-късно в първото по делото заседание според чл. 175, ал. 1 ГПК с писмена молба, препис от която се връчва на противната страна. Този срок е преклузивен, поради което е недопустимо привличане на подпомагаща страна пред въззивната инстанция. По този начин се гарантират правата на третото лице като му се дава възможност за участие по делото от неговото начало, за да не бъде обвързано от мотивите на решението, без да е било в състояние да въздейства върху изхода на делото.
При главното встъпване се съединяват в общо производство искът на третото лице срещу ищеца и ответника по първоначално предявения иск, с който той претендира изцяло или частично за себе си спорното право, предмет на първоначалния иск. Според чл. 181, ал. 2 ГПК главното встъпване е допустимо по висящо дело до приключване устните състезания пред първата инстанция. Не е допустимо главно встъпване пред въззивната инстанция, защото би довело до едноинстанционно разглеждане на предявените от главно встъпилата страна искове.
Няколко иска срещу същите страни могат да бъдат предявени поотделно и да се образуват в отделни дела. Ако са налице условията за тяхното разглеждане и решаване в общо производство по почин на съда, който ги разглежда, може да се допусне съединяване на делата за издаване на общо решение по тях, съгласно чл. 123 ГПК. Такова съединяване може да постанови и въззивният съд пред, който са обжалвани решенията, постановени от първоинстанционния съд по искове между едни и същи страни, разгледани в отделни производства. Съединяването ще е допустимо с оглед висящността на образуваните по отделните искове производства като въззивни, разглеждането им повторно по същество от един и същи въззивен съд, който може да постанови общо решение по тях.
10. Според чл. 130 ГПК когато искът е установен по своето основание, но няма достатъчно данни за неговия размер, съдът може да определи този размер по своя преценка или да вземе заключение на вещо лице. Вещо лице се назначава, когато за изясняване на някои възникнали по делото въпроси из областта на науките, изкуството, занаятите и др. са нужни специални знания, които съдът няма - чл. 157, ал. 1 ГПК. Според чл. 162 ГПК съдът може по молба на страните или по своя преценка да назначи оглед на движими или недвижими вещи или освидетелстване на лица с или без участие на вещи лица. Това са доказателствени средства, които се допускат не само за проверка на събрани други доказателства, но и като такива със самостоятелно значение за процеса на доказване. Допускането им според цитираните текстове може да стане не само по почин на страната, но и служебно от съда независимо от акцентирането върху състезателното начало в процеса, според което страните сочат фактите за твърдяните от тях правоотношения и доказателства, които ги подкрепят. Служебното им събиране се налага, при огледа и освидетелстването от преценката на съда за необходимостта от непосредствено сетивно възприятие върху истинността на факт, отнасящ се до вещ или лице. При експертизите това се налага от съобразяване на определени правила на опита и положения на науката, отнасящи се до специални области на знанието, които имат отношение към обосноваността на решението, тъй като вещото лице субсумира фактите, установени по делото към тези правила на практиката и научната теория, за да направи фактически изводи, релевантни за изхода на спора. В тази дейност вещото лице подпомага съдията, който сам би извършил тази дейност по доказването, ако притежаваше необходимите специални знания. Не само формулирането на задачата на експертизата, но и назначаването й може да бъде осъществено по преценка на съда и без да има искане от заинтересованата страна, на която обаче трябва да се възложат разноските за възнаграждение на вещото лице.
11. Съгласно чл. 218з, ал. 1 ГПК относно върнатото за ново разглеждане дело въззивният съд ще се ръководи в дейността си от правилата за разглеждане на делата във въззивната инстанция, но при съобразяване на отклоненията, отнасящи се до тази фаза на процеса. Новото разглеждане на делото започва от това процесуално действие, което е било основание за отмяна на решението. Останалите процесуални действия на съда и страните, които не са били опорочени, запазват своето значение - арг. от чл. 218з, ал. 1 ГПК. Новото разглеждане на делото от въззивния съд, ще бъде в различен обем с оглед на това от кое процесуално действие ще продължи по-нататъшния ход на производството. При отмяна на решението поради нарушаване на материалния закон, то ще се ограничи само с провеждане на устните състезания на страните, след което ще се постанови решение. С разпоредбата на чл. 218з, ал. 3 ГПК се предвижда, че при новото разглеждане на делото се допускат само доказателства за новооткрити и новонастъпили обстоятелства и за проверка на събраните доказателства. С тази разпоредба по съображения за процесуална дисциплина и бързина се изключва допускането на нови доказателства, които страната би могла да представи при първоначалното разглеждане на делото. Поради това не само когато въззивното решение е отменено поради нарушаване на материалния закон, но и когато това е станало на основание нарушаване на съдопроизводствените правила, фактически не са допустими нови доказателства, които не са били представени поради небрежност на страната преди отмяната. Доколкото такива биха били допуснати при новото разглеждане, те няма да са нови в посочения смисъл, защото са били такива, чието събиране е било поискано от страната, но въпреки, че са били относими и допустими към спора, неправилно не са били допуснати от съда или страната не е имала възможност за допускането им поради нарушаване на съдопроизводствените правила, които обезпечават правото й на участие в производството.
Поради висящността на производството, която създава възможност да спести прилагането на отмяната по чл. 231, б. "а" ГПК и съответно да се спази изискването за процесуална дисциплина, е допустимо позоваването от заинтересованата страна на новооткрити обстоятелства и доказателства за тях при новото разглеждане, когато непопълването на делото не е резултат на неин виновен пропуск. Качеството на "новооткритост на фактите и доказателства" се преценява с оглед обективната невъзможност, въпреки съществуването им към момента на постановяване на първоначалното въззивно решение, да бъдат включени в доказателствения материал по делото.
При новото разглеждане за установяване на такива обстоятелства се допускат и гласни доказателства, за разлика от ограничението на чл. 231, б. "а" ГПК, тъй като се касае до висящо производство. Щом като за производството при новото разглеждане са приложими общите правила, а според тях тези доказателства са допустими, следва да се приеме, че заинтересованата страна може да иска допускане на свидетели за установяване на новооткрити обстоятелства.
Освен гласните доказателства, които не са били допуснати при първоначалното разглеждане в резултат на процесуални нарушения на съда, страната може да посочи и други доказателства, които е била в обективна невъзможност да представи. В тази връзка за да бъде допуснат искан от нея свидетел, тя ще следва да установи, че обстоятелството за което го сочи, не й е било известно или не е разполагала с доказателството за него при първоначалното разглеждане на делото и това не се дължи на нейното небрежно процесуално поведение.
12. При новото разглеждане на делото с оглед препращането към чл. 211 ГПК страните могат да ползват всички защитни средства. Заинтересованата страна може да се позове не само на факти и доказателства, на които се е позовала при първоначалното разглеждане, но са били игнорирани от съда като неотносими към спора, а така също и на нови защитни средства. По същността си те представляват фактически твърдения, с които се свързват изгодни правни последици - изтекла давност, право на задържане, изключване от доказателствата на неистински документ. Макар и за пръв път заявени, те могат да се основават на събрания при първоначалното разглеждане фактически и доказателствен материал, а така също на установени при новото разглеждане обстоятелства поради допуснати от съда процесуални нарушения при предишното разглеждане, както и на новооткрити или новонастъпили обстоятелства. Във всички случаи използването на нови защитни средства ще е допустимо, но когато се основава на нови факти и доказателства извън случаите, в които непредставянето и неизтъкването им е резултат на допуснати процесуални нарушения от въззивния съд при първоначалното разглеждане, обсъждането на последните от съда ще се свърже с ограничението на чл. 218з, ал. 3 ГПК за тяхната допустимост. При евентуалното им недопускане от съда при липсата на качеството на доказателства за новооткрити или новонастъпили обстоятелства, защитното средство евентуално няма да се възприеме като неподкрепено с твърдяните от страната факти и доказателства, които ги установяват.
Принципът на равенство на страните изисква насрещната страна да може да противопостави такива факти и доказателства, с които да отрече правните последици на използваното ново защитно средство. Защитното средство на тази страна също може да се основава както на факти и доказателства, събрани при първоначалното разглеждане на делото, така и на нови, за които ще важи ограничението на чл. 218з, ал. 3 ГПК. Когато за пръв път се използва при новото разглеждане на делото защитно средство, срещу него като отбранително (реплика) може да се посочат и нови факти и доказателства без ограничението на чл. 218з, ал. 3 ГПК. В този случай посочените от противната страна, факти и доказателства, не са били предмет на обсъждане, за да е съществувало задължението за своевременното посочване от репликиращия на такива в противен смисъл.
13. При кумулативното обективно съединяване на искове се постановява решение по всеки иск и недоволната страна може да обжалва всеки от тях като при неупражняване на това право трябва да понесе последиците от процесуалното си бездействие. При липса на жалба срещу решението по обусловения иск, независимо от уважаването й по обуславящия, решението по него не може да се променя като влязло в сила въпреки връзката на зависимост между тях. Тази връзка не е еднозначна, за да се приеме императивна противоречивост на решенията по всеки от исковете, защото при определени хипотези решението по обусловения иск, който притежава определена автономност може да бъде различно - при уважаване на първия иск, вторият да бъде отхвърлен или обратно. Тази характеристика на връзката между обективно съединените искове допълнително аргументира необходимостта в процеса доминиран от диспозитивността, задължителното обжалване на решенията по всеки един от тях. При противоречивост на решенията по исковете резултат на обжалване сало на единия от тях, при който има произнасяне в обратен смисъл от въззивната инстанция и запазване поради необжалване, произнасянето по другия, способът за преодоляването й ще бъде отмяната по чл. 231, б. "в" или "г" ГПК.
14. Според чл. 208, ал. 2 ГПК положението на жалбоподателя не може да се влошава когато решението е неправилно. В посочената разпоредба принципът визира само обжалване на неправилните решения, но не и нищожните и недопустимите. За валидността и допустимостта на решението въззивният съд следи служебно и той може да приложи правомощията си по чл. 209 ГПК и без да е сезирай с конкретен довод в жалбата. Активността на страната е от значение за правилността на решението и коригиране на порочността му в тази насока. Поради определяне параметрите на въззивното производство от жалбата - чл. 196, ал. 2 ГПК, изключението от принципа на чл. 208, ал. 2 ГПК следва да се прилага ограничително - само относно иска и решението по него, предмет на това производство, тъй като обжалването може да бъде срещу цялото решение или срещу отделна част или части от него. То се определя като цялостно или частично не с оглед на спорния предмет, а с оглед на интереса на обжалващия. Първото ще се отнася до всички части на решението, които не удовлетворяват въззивника, а второто - до една или няколко, но не до всички части на същото, макар че той би могъл да обжалва и тях, ако и в тези части решението не е било изгодно за него. Частичното обжалване е характерно за обективното съединяване на искове, при което въпреки неизгодността на решенията по всеки от тях, въззивникът по своя преценка обжалва само едно или няколко от тях.
Предмет на въззивното производство ще бъдат при това положение само исковете и решенията по тях, които са обжалвани, а останалите ще бъдат извън този предмет, тъй като производството по тях е приключило с влязло в сила решение. В тази връзка забраната на чл. 208, ал. 1 ГПК за влошаване положението на обжалващия е относима към решението, чиято неправилност е констатирана от въззивния съд, а при частичното обжалване това е обжалваната от него част - решението по един или няколко, но не по всичките обективно съединени искове. Съответно по аргумент на противното, неприлагането на забраната при нищожните и недопустимите решения ще се отнася до този предмет на въззивното обжалване, а не и до решенията на първата инстанция, които поради необжалването им са влезли в сила. Актът на въззивния съд ще засегне чрез прогласяване на нищожността или обезсилването само решението, респ. решенията срещу които е подадена жалба, но изцяло включително и в частта, от която жалбоподателят е удовлетворен, тъй като обжалваното решение представлява неделимо цяло.
При наличие на обусловеност на влезлите в сила решения по кумулативно обективно съединените искове по отношение на иска, решението по който е прогласено за нищожно или недопустимо от въззивния съд, следва да се процедира с оглед разрешенията, дадени в т. 13 от решението.
При обективно евентуално съединяване на искове, ако е прогласена нищожността или е обезсилено решението по главния иск, в хипотезата когато е прекратено производството по него, въззивният съд направо ще се произнесе по евентуалния съгласно разрешението, дадено в т. 15 от решението. Ако делото е върнато за ново разглеждане на първата инстанция за произнасяне на валидно или допустимо решение по главния иск, евентуалният ще бъде разгледан от тази инстанция при сбъдване процесуалното условие за неговото разглеждане - положителния или отрицателния изход на делото по главния иск.
15. Съдът не се произнася по евентуалния иск, ако не се е сбъднало условието от което зависи разглеждането му - изходът на делото по главния иск (неуважаването му, ако е предявен от същия ищец, уважаването му, ако е предявен като насрещен или обратен от ответника по главния иск). При несбъдване на това условие липсва интерес от обжалване, защото ищецът по него е постигнал целения резултат с произнасянето по главния иск.
При жалба против решението от противната страна промяната, която би настъпила представлява сбъдване на условието под което е предявен евентуалният иск. С това не е накърнен принципът на диспозитивността на процеса, нито забраната за влошаване положението на обжалващия, а само е постигната процесуална икономия като е спестен втори процес между същите страни по евентуалния иск. Въззивният съд не се самосезира с тази претенция, защото тя е заявена в първата инстанция, а положението на обжалващия не е влошено, тъй като е отменено решението по главния иск. При неговото отхвърляне, респ. уважаване, се сбъдва условието за произнасяне по евентуалния иск - възпроизвежда се ситуацията, ако този изход на спора по главния иск се бе реализирал още пред първата инстанция.
С разрешението дадено в чл. 206, ал. 2 ГПК не е допуснато отклонение от принципа, установен с чл. 116, ал. 1 и чл. 117, ал. 1 ГПК, че спорният предмет и страните се определят в първата инстанция, тъй като произнасянето на въззивния съд по евентуалния иск, макар и за пръв път, не представлява предявяване на нов иск пред него. Запазването висящността на делото по главния иск съдържа потенциалната възможност за разглеждане на евентуалния иск. Тази възможност ще бъде изключена едва след влизане в сила на решението по главния иск, с което е бил удовлетворен интересът на ищеца по евентуалния. При обжалване на решението, с което е бил удовлетворен този интерес, въззивният съд при отмяна на това решение и постановяване на противното, ще се произнесе по основателността на евентуалния иск. С оглед посочената потенциална възможност, като инстанция по същество той разглежда и двата иска, като следва да събере доказателства и по евентуалния спорен предмет. При уважаване жалбата по главния иск, съдът се произнася с решението си и по евентуалния.
Въззивният съд не може да върне делото за ново разглеждане на първата инстанция не само в контекста на чл. 208, ал. 1, изр. 2 ГПК, а и на чл. 209, ал. 1, изр. 3 ГПК. Първата разпоредба го задължава да разгледа спора по същество, когато обжалваното решение е валидно и допустимо и трябва да се коригира само неговата неправилност. Непроизнасянето на първоинстанционния съд по евентуалния иск поради положителния резултат за ищеца по него с постановеното решение по главния иск, не се обхваща от хипотезата на чл. 209, ал. 1, изр. 3 ГПК. В този случай делото не се връща на първата инстанция. Съдът се е произнесъл, макар и неправилно по предявен, а не по непредявен иск, и не се е произнесъл по предявения под несбъдналото се условие иск, осъществило се при въззивното обжалване.
Когато първата инстанция не се е произнесла по евентуалния иск, с оглед изхода на делото по главния иск, се подразбира, че становището по него, макар и да не е записано в диспозитива на решението, е в отрицателен смисъл. При въззивното обжалване на решението по главния иск, въззивният съд се произнася направо по същество по евентуалния, макар и за пръв път, без да връща делото за ново разглеждане, тъй като този иск е третиран в двуинстанционно производство.
16. При необходимото другарство поради естеството на спорното правоотношение или по разпореждане на закона решението трябва да бъде еднакво по отношение на всички другари - чл. 172, ал. 2 ГПК. Затова, ако въззиваемите са необходими другари, при жалба на противната страна, която не е насочена срещу някои от тях, при уважаването й от въззивния съд, обжалваното решение следва да се отмени н по отношение на останалите другари, поради гарантираното им от закона участие като главна страна в процеса. Решението на първата инстанция няма да може да влезе в сила по отношение на тях, тъй като жалбата ще породи последиците си и срещу другарите на въззиваемия, срещу които не е била насочена. Това налага въззивната жалба да се подаде в толкова преписа, колкото е броят на необходимите другари на въззиваемия.
При обикновеното другарство, при което не е задължително еднакво решение по делата на другарите, ако жалбата не е насочена срещу някои от тях, ще има за последица влизане в сила на решението в частта, отнасяща се до тези другари на въззиваемия. При жалба спрямо някои от обикновените другари, тя не разпростира последиците си в правната сфера и на останалите, тъй като за въззивния съд не съществува служебно задължение да преразгледа спора в необжалваната му част и спрямо тези лица. С оглед на чл. 196, ал. 2 ГПК, той не може да излезе извън субективните предели на жалбата. Член 206, ал. 2 ГПК, който изрично предвижда отклонение от диспозитивното начало на процеса относно другарите на въззивника, не може да се прилага разширително към обикновените другари на въззиваемата страна, в резултат на което може да се получи различно установяване на общите факти по делата на другарите. Освен това въззиваемият и неговите другари, за които е влязло в сила решението на първата инстанция, във вътрешните си отношения ще останат обвързани от констатациите на тази инстанция. Въззиваемият няма да може да противопостави на останалите другари установените за него неизгодни факти, относно тези отношения, ако жалбата бъде уважена. Това противоречиво произнасяне по общите факти по делата на другарите може да се преодолее по реда на чл. 231, б. "г" ГПК според т. 9 ППВС - 2/1977 г., което се отнася до субективното тъждество на противоречивите решения по идентичния спорен предмет при другарството без да разграничава обикновеното от необходимото.
17. Правото на участие на страната в производството е принцип, чието съблюдаване гарантира правото на защита и състезателността в процеса.
Необходимите другари имат гарантирано от закона участие в процеса като главна страна и затова, макар и да не са участвали в първоинстанционното производство, имат право на жалба срещу първоинстанционното решение, постановено без тяхно участие. Аналогично е положението на контролиращата страна, която участва в процеса като необходим другар на държавните учреждения - ищци или ответници с оглед защитата на държавния интерес - чл. 19, ал. 2 ГПК. Главната страна ищец или ответник, процесуален субституент, може да бъде лишена от участие пред първата инстанция поради непризоваване, при призоваване в нарушение на реда, предвиден в чл. 41-52 ГПК, при неспазване изискванията когато се касае до лица по чл. 16, ал. 2-6 ГПК, както й когато страната не е могла да се яви лично или чрез представител по причина на препятствие, което не е могла да отстрани.
При постановяване на първоинстанционно решение, без участието на страна по делото, налице е порок обосноваващ обжалването му като неправилно. За тази категория порочни решения не е предвидено връщане на делото за ново разглеждане на първоинстанционния съд. Необходимият другар следва да се конституира пред въззивния съд като спрямо него и лишената от участие поради непризоваването й страна, следва да се повторят процесуалните действия, извършени от първата инстанция без тяхното участие и след това да се разгледат оплакванията в жалбата.
18. Със сила на пресъдено нещо се ползва само решението по отношение на спорното материално право, въведено с основанието и петитума на иска като предмет на делото. С решението съдът подвежда фактите под правната норма, и ги обявява в диспозитива като правни последици, които се ползват със сила на пресъдено нещо. За това диспозитивът на решението, който чл. 189, б. "г" ГПК визира като констатация относно спорното право, представлява източника на силата на пресъдено нещо. Мотивите към решението според чл. 189, ал. 2 ГПК не са част от него. Нарушаването на изискването за мотивираност на съдебният акт не означава липса на решение, а е основание за неговата отмяна като неправилно, т. е. те са елемент, но не иманентна негова част.
В мотивите се съдържат редица констатации относно доказателствените и правнорелевантните факти, които не са обхванати от спорния предмет. Предявяването на инцидентен установителен иск относно преюдициалното правоотношение необходимо за да се формира пресъдено нещо и по отношение на него чрез въвеждането му като предмет по делото, произнасянето по който намира отражение в диспозитива, не би било необходимо, ако мотивите на решението се ползваха с такава сила (арг. от чл. 97, ал. 3, чл. 118 и чл. 221, ал. 1 ГПК).
Становището, че мотивите подлежат на самостоятелно обжалване, се свързва с възможността те да бъдат източник на правни последици наред с диспозитива на решението. Щом като по отношение на съдържащите се в тях констатации относно юридическите и доказателствените факти, както и по преюдициалните правоотношения не се формира сила на пресъдено нещо, защото не са елемент от спорния предмет, те не могат да бъдат обект на обжалване отделно от решението.
19. Дейността на въззивната инстанция е аналогична на тази на първата като без да представлява нейно повторение, я продължава. Тя има за предмет разрешаване на самия материалноправен спор за разлика от втората инстанция по отменената процесуална уредба, която беше контролноотменителна и дейността й беше проверяваща по отношение законосъобразността на правните и фактически изводи на първоинстанционния съд. При въззивното обжалване, проверката на първоинстанционното решение е страничен, а не пряк резултат от дейността на този съд, която е решаваща по същество. При въззивното производство съдът при самостоятелната преценка на събрания пред него и пред първата инстанция фактически и доказателствен материал по делото прави своите фактически и правни изводи по съществото на спора. Той достига до свое собствено решение по отношение на иска като извършва в същата последователност действията, които би следвало да извърши първоинстанционния съд. В тази връзка въззивната инстанция трябва да изготви собствени мотиви, което задължение произтича от посочената характеристика на дейността й като решаваща. Поради това тя не може направо да потвърди фактическите и правните констатации на първата инстанция като запише в мотивите на решението си, че те са законосъобразни и обосновани. Дори тогава, когато е възприела мотивите на първоинстанционното решение поради пълното съвпадение на фактическите и правни изводи и защото нейната решаваща дейност е била в същия обем като първоинстанционната, въззивната инстанция всъщност обосновава собствените си изводи, които са резултат на осъществена от нея решаваща, а не контролна дейност.
След собствените си фактически и правни изводи по същество на спора, въззивният съд трябва да направи констатацията за наличието на пълно или частично съвпадение с тези на първата инстанция. В последните два случая ще се изрази непрекият резултат от дейността на въззивния съд, по проверка на обжалваното решение, отразен в диспозитива му - да остави в сила или да постанови ново решение, след като отмени изцяло или частично решението на първата инстанция.
По изложените съображения ОСГК на ВКС

РЕШИ:

1. ВКС се произнася по частната жалба срещу разпореждането или определението на окръжния съд за връщане на въззивната жалба против първоинстанционното решение на районния съд.
2. Препис от въззивната жалба се представя само за противната страна, а не и за необжалвалите другари на въззивника, с които той се намира на една и съща страна на процесуалното правоотношение.
Въззивният съд служебно конституира като страна в производството необходимите другари на обжалващия и е длъжен да съобщи на необжалвалите обикновени другари за образуваното производство, за да бъдат конституирани като страна по него, ако желаят да се присъединят към въззивната жалба.
3. Изключването на способа за призоваване, предвиден в чл. 41, ал. 6 ГПК, се отнася изобщо до призоваването пред въззивния съд, независимо от това кой го е осъществил - първата или въззивната инстанция.
4. Въззивна жалба, в която не е посочено в какво се състои порочността на обжалваното решение, не се оставя без движение и не подлежи на връщане при неотстраняване на тази нейна нередовност - чл. 200, ал. 1, б. "б" ГПК. За валидността и допустимостта на решението на първата инстанция въззивният съд следи служебно. При проверка на неговата правилност, съдът не е обвързан от оплакванията в жалбата, а разглежда спора по същество без да изхожда единствено от наведените от въззивника основания за порочност на обжалваното решение.
5. Ако оплакването във въззивната жалба е за неправилност на обжалваното решение поради непълнота на събраните при постановяването му доказателства, но в нея не се сочат новите доказателства или не се представят посочените писмени, тази нейна нередовност не е основание за оставянето й без движение и нейното връщане по чл. 200, ал. 1, б. "б" ГПК.
6. Допустими в качеството на нови доказателства по смисъла на чл. 205, ал. 1 ГПК пред въззивната инстанция са не само тези, които се отнасят до новооткрити или новонастъпили обстоятелства, а и тези, които въззивникът е бил в състояние да посочи пред първоинстанционния съд, но не е сторил това, поради виновното си процесуално поведение.
Пред въззивния съд са допустими и неразпитани пред първата инстанция свидетели, които подкрепят вече установени пред нея обстоятелства, ако са необходими с оглед защитната позиция на страната, която се позовава на тях.
Възражения за изтекла погасителна или придобивна давност могат да се правят за пръв път пред въззивната инстанция, за да се избегне преклудиращото действие на силата на пресъдено нещо на решението по отношение на тези отбранителни средства.
Възражението за прихващане може за пръв път да се заяви пред въззивния съд, ако се изразява в материалноправното изявление за компенсиране на две насрещни изискуеми и ликвидни вземания, при което те се погасяват до размера на по-малкото от тях от деня, в който са били налице условията за компенсируемостта им. Ако насрещното вземане е спорно, възражението за прихващане, не може да бъде заявено за пръв път пред въззивната инстанция.
Възражението за право на задържане за извършени подобрения в недвижим имот може да се заяви за пръв път във въззивната инстанция или наред с претенцията за заплащане на стойността на подобренията или самостоятелно, ако иска за заплащане стойността им е бил уважен в отделен процес.
Възражението за право на задържане може да се направи за пръв път пред въззивния съд като акцесорно право към насрещния иск на ответника за неговото вземане, което се намира в конекситетна връзка с вземането предмет на иска на противната страна, както и да се упражни самостоятелно, ако иска за вземането на ответника е бил уважен в отделно производство.
7. Нови доказателства пред въззивния съд могат да се представят от заинтересованата страна и след закритото (разпоредителното) и първото по делото заседание, не само при обективна невъзможност за своевременното им представяне, защото се отнасят до новооткрити или новонастъпили обстоятелства, но и когато непредставянето им се дължи на небрежното й процесуално поведение, щом като те са от съществено значение за изхода на делото.
8. Санкцията на чл. 65 ГПК е приложима, ако въззивният съд отмени първоинстанционното решение, защото се е позовал на нови доказателства, които не са били представени пред първата инстанция, без да е налице извинителна причина за тяхното несвоевременно представяне.
Неизпълнението на задължението на съдията в първата инстанция за устен доклад по чл. 108 ГПК е извинителна причина за неприлагане санкцията по чл. 65 ГПК при отмяна на първоинстанционното решение. Непостановяване на определение за отделяне на спорното от безспорното по чл. 109, ал. 4 ГПК от първоинстанционния съд няма значението на извинителна причина за неприлагане на санкцията.
9. Пред въззивната инстанция не могат да се предявяват нови искове или да се изменя предявеният иск по страни, основание или петитум.
Изменение на иска, изразяващо се в промяна размера на петитума му (увеличаване или намаляване) или вида, но не предмета на търсената защита (преминаване от установителен към осъдителен иск или обратно) е допустимо пред въззивния съд. Не се счита за увеличаване на иска прибавянето на изтекли лихви или на събрани добиви след неговото предявяване - чл. 116, ал. 3 ГПК, но не е допустимо пред въззивния съд да се предяви искане за лихви и добиви предхождащи този момент.
С оглед принципа на изчерпателност на брачния процес - чл. 260, ал. 1 и 2 ГПК всички факти от живота на съпрузите, които обосновават дълбоко и непоправимо разстройство на брака или тези които обуславят неговата унищожаемост, представляват основание на отделен иск за развод или унищожаване на брака и щом като са били известни на съпрузите, трябва да бъдат предявени до приключване на устните състезания. Това може да стане и пред въззивния съд, като е допустимо да се измени предявеният иск за развод чрез прибавяне на нов с друго основание, едновременно да се измени основанието и петитума като вместо предявения иск за развод се предяви такъв за унищожаване на брака или евентуално наред с него.
Предявяването на инцидентен установителен иск за установяване съществуването или несъществуването на правоотношение, преюдициално на спора - чл. 118 ГПК за пръв път пред въззивната инстанция не е допустимо, но оспорването истинността на документ - чл. 154 ГПК, което в отделен процес би било предмет на такъв иск, може да стане за пръв път пред тази инстанция.
При прехвърляне на спорно право при висящ процес - чл. 121 ГПК, делото продължава между, първоначалните главни страни като заместването на прехвърлителя може да стане само със съгласието на двете страни по делото и то само пред първата, а не пред въззивната инстанция. Приобретателят на спорното право може да встъпи или да бъде привлечен като подпомагаща страна или да встъпи главно като предяви иск срещу двете страни по делото, за което важат разрешенията за участието на третото лице-помагач, съответно за главно встъпилото лице.
Трето лице, което има интерес да участва в чужд процес за да издейства за подпомаганата от него страна благоприятно решение в защита на свой интерес, може да встъпи и пред въззивната инстанция - чл. 174 ГПК.
Привличането на трето лице като подпомагаща страна става не по негов почин, а по такъв на една от главните страни за да го подчини на силата на мотивите с оглед бъдещ процес, който би водил срещу него при неблагоприятен изход на делото. Затова привличането трябва да бъде поискано от заинтересованата страна в преклузивния срок, предвиден в чл. 175, ал. 1 ГПК, поради което е недопустимо то да се извърши пред въззивната инстанция.
Главно встъпване по чл. 181 ГПК е допустимо по висящо дело само пред първата, а не пред въззивната инстанция.
Съединяване на дела по чл. 123 ГПК между едни и същи страни е допустимо и пред въззивната инстанция, ако решенията постановени по тях от първоинстанционния съд в отделни производства са били обжалвани пред тази инстанция с оглед висящността им пред един и същи съд.
10. Допускането на експертиза, оглед и освидетелстване може да стане не само по почин на страната, но и служебно от съда. При огледа и освидетелстването това се налага от необходимостта от непосредствено сетивно възприятие на съда върху истинността на факт, отнасяш се до вещ или лице, а при експертизите - от съобразяване на опитни правила и положения на науката, отнасящи се до специални области на знанието.
11. При новото разглеждане на делото от въззивния съд са допустими всички доказателствени средства включително и свидетелските показания. Ограничението на чл. 218з, ал. 3 ГПК визира не вида на доказателственото средство, което може да бъде и гласно, а дали то се отнася към новооткрити или новонастъпили обстоятелства.
12. При новото разглеждане страните могат да ползват за пръв път нови защитни средства, които да се основават на доказателства, събрани при първоначалното, както и при повторното разглеждане на делото, в последния случай при съобразяване ограничението на чл. 218з, ал. 3 ГПК. Това ограничение не се отнася до страната, която използва новото защитно средство като отбранително срещу заявено за пръв път от противната страна фактическо твърдение при новото разглеждане на делото.
13. При кумулативно обективно съединяване на искове, единият от които е обуславящ, а другият е обусловен при условие, че страната е обжалвала само решението по обуславящия и жалбата по него бъде уважена, не може да се отмени и решението по обусловения иск.
14. Ако при обективно съединени искове първоинстанционният съд е постановил нищожно или недопустимо решение което се обжалва частично, въззивната инстанция служебно ще прогласи нищожността или ще обезсили решението изцяло включително и в необжалваната му част, но само по иска, по който то е обжалвано. При противоречие между решенията при кумулативно обективно съединените искове следва да намерят приложение разрешенията предвидени в т. 13, а при евентуално съединените - тези на т. 15.
15. Въззивният съд може за пръв път, след като е уважил жалбата срещу главния иск, да се произнесе по същество по отношение на евентуалния, по който не се е произнесла първата инстанция - чл. 206, ал. 2 ГПК.
16. Обжалваното решение не може да се отмени по отношение на обикновените другари на въззиваемия срещу които не е изрично насочена жалбата - чл. 196, ал. 2, предложение второ ГПК.
17. Ако в първата инстанция не е бил конституиран необходим другар или страната е била лишена от участие в производството, въззивният съд следва да повтори процесуалните действия извършени пред първата инстанция без тяхното участие, след което да разгледа и реши делото по същество.
18. Страната не може да обжалва само мотивите на решението, когато то я удовлетворява като резултат.
19. Мотивите на въззивния съд трябва да отразяват решаваща, а не проверяваща правораздавателна дейност. Непрекият резултат от тази дейност е констатацията съдържаща се в мотивите му за пълно или частично съвпадение или за несъвпадение на изводите му с тези на първата инстанция, което намира израз в диспозитива на решението.

[ykovachev]

Оффф! Най-накрая излезе! Вярно е, че е от 04.01., а не от 01.04., но такова ТР не видях, пък и нали питате за въззивното производство. Успех!

[rosi_i]

Колега, техническа грешка при изписването на датата, извинявам се. Благодаря много! Това е решението.

[term70]

Здравейте, колеги, трябва ми спешно съдебна практика по чл.23, 24 и чл.25 от НК след 01.01.2005г . Предварително благодаря но всеки, който ми изпрати нещо.